— Още дълго ли ще пътувате? — попита той.

— Мисля, че ми остава малко. Трябва да сляза в Лискърд.

— А, Лискърд. — Той протегна крака и премести погледа си от мене към върховете на ботушите си. — От Лондон ли идвате?

— Да — отвърнах.

— Ще ви липсват развлеченията на големия град.

— Живяла съм в провинцията и знам какво е.

— В Лискърд ли ще останете?

Не бях сигурна дали този разпит ми харесва, но пак си спомних Филида: „Марта, много си груба с мъжете. Плашиш ги“. Реших, че мога поне да бъда любезна, затова отговорих:

— Не, отивам в едно малко селце на брега, наречено Мелин.

— Разбирам.

Той помълча няколко минути и пак обърна внимание на върховете на ботушите си. Следващите му думи ме стреснаха:

— Предполагам, че разумна млада дама като вас не вярва в ясновидство… и тям подобни?

— Защо… — заекнах аз. — Що за странен въпрос?

— Мога ли да погледна дланта ви?

Поколебах се и го изгледах подозрително. Можех ли да подам ръката си на непознат човек? Леля Аделаид би заподозряла някакви нечестиви помисли. Помислих си, че сигурно би била права в този случай. В крайна сметка все пак бях жена, и то единствената.

— Уверявам ви, че единственото ми желание е да погледна в бъдещето ви.

— Но аз не вярвам в подобни неща.

— Позволете ми все пак — каза той и като се наведе напред, взе ръката ми.

Държеше я леко и почти не я докосваше, докато я разглеждаше с наведена настрани глава.

— Виждам — каза той, — че сте стигнали до повратна точка в живота си… Движите се в странен нов свят, който е напълно различен от всичко, което сте познавали досега. Ще трябва да сте внимателна… крайно внимателна.