— Срещаме се на път — усмихнах се аз. — Какво ще кажете, ако ви съобщя, че съм била при роднини и че вероятно няма да вляза във вашия странен нов свят?

— Ще отговоря, че не ми казвате истината. — Усмивката му беше дяволита и не можех да не почувствам известна симпатия към него. Реших, че е доста безотговорен, но неговата жизнерадостност зарази и мене. — Не — продължи той, — пътувате към нов живот, към нова работа. Няма грешка в това. Преди сте живели изолирано в провинцията, а след това сте отишли в града.

— Мисля, че сама ви подсказах това.

— Не бе необходимо да ми го подсказвате. Но не миналото ни засяга в такива случаи, а бъдещето!

— Какво за бъдещето?

— Отивате в странна къща, къща, пълна със сенки. Трябва да внимавате много в онази къща, госпожице, ъ…

Той почака, но аз не му казах името си, така че продължи:

— Трябва да работите, за да се издържате. Виждам едно дете и един мъж… Може би той е бащата на детето. Обвити са в сенки. Има и някой друг там… Но може би тя вече е мъртва.

По-скоро дълбокият му погребален глас, а не думите, които изрече, ме накараха да се почувствам нервна. Дръпнах ръката си:

— Глупости!

Той не обърна внимание на това и притвори очи. След това продължи:

— Ще трябва да наблюдавате малката Алис и вашите задължения ще се разширят извън грижите за нея. Но със сигурност ще трябва да се пазите от Алис.

Почувствах как лека тръпка започна да лази по гръбнака ми, докато стигна до врата.

Малката Алис! Но името й не беше Алис. Тя се казваше Алвиън. Уплаших се за момент, защото ми прозвуча познато.

След това се почувствах раздразнена и малко сърдита. Дали пък не изглеждах като това, което щях да стана? Възможно ли беше вече да нося белезите на обедняла благородница, която е принудена да приеме единствената за нея възможност? Гувернантка!

Подиграваше ли се с мене? Беше се облегнал на тапицерията и очите му бяха още затворени. Погледнах през прозореца, като че ли мъжът и странните му предсказания въобще не ме интересуваха.