— Е, явно няма да го видя, но предполагам, че ще се срещна с Джилифлауър. И това ли е цялата прислуга?

— Идват момци и девойки допълнително — било за градините, било за оборите, а някои и за къщата. Но веч’ не е кат’ по-рано. Всичко се обърка, след кат’ господарката умря.

— Сигурно господин Тремелин е много тъжен.

Тапърти сви рамене.

— Колко време мина, откакто умря тя? — попитах.

— Май малко повече от година.

— И той чак сега реши, че му трябва гувернантка за малката госпожица Алвиън?

— Имахме три гувернантки досега. Вий сте четвъртата. Нит’ една от тях не искаше да остане. Госпожица Брей и госпожица Гарет рекоха, че туй място е много тихо за тях. Имаше и госпожица Джансън — много хубавка беше. Ама нея я изхвърлиха. Тя беше взела нещо, дет’ не беше нейно. Жалко. Всички я харесвахме. Тя май смяташе за голям късмет да живее в Маунт Мелин. Казваше ни, че старите къщи й били хоби. Е, май че имала и други хобита и затуй си отиде.

Насочих вниманието си към местността. Беше краят на август и докато карахме по алеята с банкет от двете страни, от време на време виждах и по някоя нива с царевица, всред която растяха диви макове и огнивче. Минавахме и покрай къщички от сив корнуолски камък, които според мене изглеждаха тъжни и самотни.

Изведнъж през една пролука между хълмовете видях за първи път морето и почувствах как се повдига духът ми. Като че характерът на ландшафта се променяше. Имаше повече цветя по банкета на пътя, чувстваше се ароматът на боровите дървета, а отстрани растяха фуксии, чиито цветове бяха по-големи от тези, които се опитвахме да култивираме в нашата градинка край пасторския дом.

Излязохме от пътя и се спуснахме по един стръмен хълм към морето. Видях, че сега се движим по каменист път. Пред нас се разкриваше красота, която можеше да ти вземе ума. Скалата се издигаше, права и непристъпна, направо над морето върху издълбания бряг; навсякъде растяха треви и цветя и виждах как пиренът — буйният, наситено пурпурен пирен, е прошарен от розова гърлица и червен и бял валериан.