Най-накрая стигнахме до къщата. Стори ми се като дворец, кацнал на заобления връх на скалата, построен от гранит като много други къщи, които видях в този край, но грандиозна и благородна — замък, който беше издържал неколкостотин години и щеше да издържи още толкова.

— Всичко това е на господаря — каза Тапърти с гордост. — А ако погледнете през заливчето, от другата страна е Маунт Уидън.

Погледнах и видях къщата. Също като Маунт Мелин и тя беше построена от сив камък. Но беше по-малка във всяко отношение и от по-късен период. Не й обърнах много внимание, защото наближавахме Маунт Мелин и той ме интересуваше повече.

Изкачихме се към платото и спряхме пред сложно изплетени от ковано желязо порти.

— Ей, отворете! — викна Тапърти.

До вратите имаше малка къщичка и пред вратата й седеше жена и плетеше.

— Хайде, Джили, момиченце — каза тя, — иди и отвори вратите и помогни на бедните ми крака.

Тогава видях детето, което седеше в краката на старата жена. Момиченцето послушно стана и дойде до портата. Видът й беше изключителен — имаше дълга права руса коса, почти бяла, и широки сини очи.

— Благодаря, Джили — каза Тапърти, докато Чери Пай весело премина през портата. — Туй е госпожицата, която идва да живее тук и да се грижи за госпожица Алвиън.

Погледнах в две сини очи, които се бяха втренчили в мене с израз, който не можеше да се определи. Старата жена дойде до портата и Тапърти каза:

— Туй е госпожа Соуди.

— Добър ден — каза госпожа Соуди. — Надявам се да сте щастлива с нас.

— Благодаря — отговорих, като едвам откъснах очите си от детето, за да погледна възрастната жена. — Надявам се, че ще е така.