— Сигурно е имало заплаха от бомба или пък атентат, а? — предположи Лензинг. — Терористите вече от нищо не се плашат.

— Може и това да е — отвърна кратко Роглер. Спести си усилието да обяснява, че въобще не е терористичен акт. Просто в такъв случай нямаше да повикат него. В същото време сам се улови, че е любопитен да разбере какво ги очакваше в тъмнината отпред. Може пък всичките истории с полицаи в отпуск да не са чак такава измислица, както смяташе досега. — Далече ли е още?

— Два километра — отвърна Лензинг. — Още няколко минути. Ето, вече слабо се вижда, там отпред!

Роглер погледна в посоката, която Лензинг осветяваше с фенерчето, макар че бе излишно. Пред тях вече не бе тъмно, но още не можеха да се различат никакви подробности. Роглер видя само мастилено черни правоъгълни сенки и ярка светлина. След пълната тъмнина преди и по време на пътуването с дрезината, сега светлината му се стори двойно по-ярка и очите му се насълзиха. Бързо ги изтри и се насили да гледа право в яркото петно пред себе си, но без особен успех. Чак когато дрезината се приближи, разбра защо: преобърнатият влак бе осветен от няколко прожектора като най-малко един от тях бе обърнат навътре в тунела и светлината му представляваше непробиваема бариера за любопитните погледи.

Дрезината съвсем намали ход и Роглер скочи, още преди да е напълно спряла. Лензинг не бе преувеличил. Намираха се близо половин километър пред влака и разстоянието трябваше да измине пеша. Все още бе като сляп, но поне вече чуваше някакви шумове. Звуци от хора и от машини: жужене от електричество, ритмичното тракане на няколко дизелови двигателя, режещия звук от флекс и този на шлайфмашината. Отнякъде гърмеше голям компресор.