Напрежението на Роглер нарасна. Опитът му в подобни неща се ограничаваше, както впрочем и на повечето хора, с картините от новините по телевизията или сцени във филмите за супер ченгета. Едно обаче му стана ясно: отсреща търсеха и вадеха хора. Явно не ставаше дума за обикновена катастрофа, защото иначе нямаше да извикат него. Цялата история ставаше доста тайнствена. Премина светлинната бариера, но все още не можеше да различи кой знае колко неща. Очите му бяха заслепени, а и нещо голямо, правоъгълно му препречваше погледа напред към влака. Появи се размита сянка, която постепенно се раздели на три.

— Комисар Роглер, предполагам?

Май ще е най-добре да си го татуирам на челото, помисли си раздразнено той. И със светещи букви, понеже тук е доста тъмно.

— Правилно предполагате. С кого имам удоволствието?

С нетърпение чакаше очите му да свикнат с новата светлина, но ставаше много бавно и затова в първия момент по-скоро си представи външността на тримата пред себе си, без да може да свърже имената им със съответните лица. Това взаимно представяне му отне последния остатък от и без друго намалялото търпение.

Мъжът, който пръв го заговори, бе най-много на неговата възраст, но бе огромен и имаше телосложение на боксьор тежка категория. Носеше ушит по мярка сив костюм, който изглеждаше съвсем неподходящ за заобикалящата ги обстановка и освен това бе и доста тънък. Представи се като Хорст Бренер и назова и поста си при железопътните власти. Роглер веднага го забрави, макар да му направи впечатление заради годините му.

И другите двама бяха облечени по същия неподходящ начин. Единият, когото Бренер представи за своя началник и колега Курт Махен, носеше костюм, ушит явно от същия шивач, само дето бе по-скъп, а другият — някой си доктор Франке, за когото Бренер многозначително замълча — дори бе облечен в смокинг и имаше папийонка. Така облечени и целите треперещи от студ, с излизаща от устата им пара, и тримата изглеждаха доста смешни. Явно бяха от „голямата гара“, за която му бе споменал Лензинг.