— Е, какво е станало? — попита Роглер. Все още не можеше добре да различи влака. Непосредствено пред него бе спряла тъмночервена мотриса влекач и затова се виждаха само външните очертания на много по-големия влак. Около него сновяха нагоре-надолу много хора — полицаи, пожарникари, но и много цивилни, облечени по същия неподходящ начин като Бренер и двамата му придружители.

Роглер тръгна към мотрисата, без да изчака отговора на въпроса си. Бе сигурен, че няма да получи такъв. В продължение на половин секунда бе също така сигурен, че Бренер ще се опита да го спре. Но той само вдигна рамене и тръгна след него. Другите двама ги следваха на разстояние.

— Най-добре е да видите сам. — Бренер все пак отговори на въпроса му, макар и с голямо закъснение, което накара Роглер да наостри уши.

— Трудно ли е да се обясни?

Бренер въздъхна.

— Истината е, че не знаем как да го обясним.

— Не съм и очаквал подробно обяснение — каза търпеливо Роглер. — И малко подсещане ми е достатъчно — катастрофа, технически проблем, отвли…

Бяха стигнали до мотрисата. Бренер слезе от релсите и отстъпи крачка встрани и Роглер, който повтори движението му, застина с отворена уста, без да може да довърши думата си.

Силно осветеният влак стоеше на двайсет-трийсет метра зад мотрисата. Около него се движеха доста хора, повечето, от които бяха облечени в дебелите кожени якета и с шлемовете на пожарната и носеха големи тежки инструменти, използвани в случаи като този за изваждане на хора при катастрофи. В задната част на влака хвърчаха сини искри и се чуваше пискливият вой на флекс. Чуваха се заповеди, миришеше на изгорял метал и разтопени проводникови изолации. На съседните релси имаше още една мотриса и от отворените и врати пожарникарите изнасяха сандъци с инструменти. Други вадеха от влака увити в бели покривала човешки тела и ги товареха отзад в по-малкия вагон. Роглер много добре знаеше какво има под белите чаршафи. Започна да усеща горчивина в устата си.