— Аз… — обадих се, — аз утре ще измия прозорците на бръснарницата. Аз… аз ще смажа с масло червено-белите черти на колонката и те ще се завъртят като луди.

— Знам, че ще го направиш, чедо.

Влак премина през нощта.

Дог пак зави.

Мистър Дикенс отвърна с особен стон от своята стая.

Легнах си и чух как градският часовник отмери един, после два и накрая три часа.

И тогава чух тихото хлипане. Излязох в коридора и се ослушах пред вратата на нашия наемател.

— Мистър Дикенс?

Тихият звук спря.

Вратата не беше заключена. Осмелих се да отворя.

— Мистър Дикенс?

Той лежеше в лунната светлина, сълзи течаха от очите му, широко отворени очи, втренчени неподвижно в тавана.

— Мистър Дикенс?

— Няма никой с това име тук — каза той. Главата му се люшкаше от една страна на друга. — Никой с това име в тази стая, на това легло, на този свят.

— Вие — казах аз. — Вие сте Чарли Дикенс.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре — беше отговорът на опечаления. — Дълго след полунощ на път към утрото.

— Аз знам само — казах, — че ви виждах да пишете всеки ден. Слушах ви да говорите всяка нощ.

— Да, да.

— И свършихте едната книга и почнахте друга и пишете много красиво.

— Така е. — Кимване. — О, да, демон да го вземе, така си е.

— Тогава! — аз обикалях покрай леглото. — Какво ви прихвана да се самосъжалявате, световноизвестни писателю?

— Ти знаеш и аз знам, че съм мистър Никой от Никъде на път за Вечността с угаснал фар и никакви свещи.

— Дрън-дрън! — казах аз и тръгнах към вратата. Бесен бях, че се предаваше. Такова велико лято изпортваше. — Лека нощ! — и тупнах топката на вратата.

— Почакай!

Това беше такъв ужасен тих вик на нужда и почти мъка. Ръката ми увисна, но не се обърнах.

— Пип! — обади се старият човек от леглото.

— Кво? — казах аз нацупено.

— Хайде и двамата по-спокойно. Седни.

Седнах бавно на дългокракия дървен стол до нощната масичка.