— Говори ми нещо, Пип.

— Свети боже, в три…

— … през нощта, да. О, това ужасно противно време на нощта. Дълъг път назад към залеза и десет хиляди мили до изгрева. Точно тогава имаме нужда от приятели. Приятели, Пип? Питай ме разни неща.

— Като какви?

— Струва ми се, че знаеш.

Замислих се малко и въздъхнах.

— Добре де. Кой сте вие?

Той остана за миг съвсем неподвижен в леглото, после сякаш проследи думите по тавана с дългия невидим връх на носа си и каза:

— Аз съм човек, който никога не е успял да постигне мечтите си.

— Какво?

— Искам да кажа, Пип, никога не можах да стана това, което исках да бъда.

Сега и аз съвсем се кротнах.

— А какво сте искали да бъдете?

— Писател.

— Опитвали ли сте?

— Дали съм опитвал? — възкликна той и едва не се задави от непонятен, луд смях. — Дали съм опитвал — повтори той, като се съвзе. — Боже милостиви, синко, ти никога не си виждал да се лее толкова много мастило и пот. Изписал съм си пътя през цяла мастилена фабрика, съсипах и разорих цяла хартиена фабрика, разнебитих и опропастих петдесет машини, погълнах и изглозгах до костите десет хиляди молива Тикондерога с меки графити.

— Невероятно!

— Прав си, че е невероятно.

— И какво сте писали?

— Какво ли не съм писал. Стихове. Есета. Трагедии. Фарсове. Къси разкази. Романи. По хиляда думи на ден, момчето ми, всеки ден, тридесет години наред, ден не е минавал, без да съм водил ръкопашен бой с листа и да не ми се схване ръката от писане. Милиони думи минаха през пръстите ми върху хартията и всичко беше боклук.

— Не може да бъде!

— Но беше. Не посредствени, не хубавички. А просто пълен и абсолютен боклук. Приятелите ми го знаеха, редактори го знаеха, учители го знаеха, издатели го знаеха и през един прекрасен ден към четири следобед, когато станах на петдесет години, разбрах го и аз.