Когато приближих далечната крайна гара, куфарите ми бяха празни. Бях пил много, ял малко, понякога плачех насаме, но вече се бях освободил от котвите си, от непосилното бреме и мечтите си и когато стигнах до плъзгащия се, бавно пухтящ край на пътуването, слава богу, вече бях в някакъв възвишен покой и увереност. Чувствах се прероден. И тогава си казах, боже, какво е това, какво е това! Аз… аз съм нов човек. — Той гледаше всичко това по тавана, виждах го и аз, също като че ли се въртеше на кино по стената в лунната нощ. — Аз, аз съм нов човек, казах си, и когато слязох от влака в края на това дълго лято на освобождението и неочакваното прераждане, погледнах се в оплютото от мухи, напръскано от дъждове, замъглено огледало на някаква загубена гара в Пийчгъм, Мисури, и ми беше пораснала дълга брада през тези месеци път, а косата ми се беше побъркала от ветрове, които я решеха ту насам, ту натам. Гледах се дълго, после отстъпих назад и тихо възкликнах: „Я, Чарли Дикенс! Ти ли си това?!“

Мъжът в леглото тихо се засмя.

„Виж ти, Чарли — казах си, — самият мистър Дикенс!?“ А отражението в огледалото извика: „По дяволите, сър, кой друг да бъде!? Направи ми път да мина. Тръгвам за голям урок!“

— Наистина ли така казахте, мистър Дикенс?

— За бога, самите стълбове и храмове на истината, Пип. И аз се махнах от пътя му! И тръгнах през един странен град и най-после знаех кой съм аз и просто ме хвана треска като си помислих за всичко, което ще правя в преродения си живот и цялата тази велика прекрасна работа, която ми предстои! Защото, Пип, това нещо трябва да се е развивало. Всичките тези години на писане и на подсмърчане от неудачите, доброто ми старо подсъзнание трябва да е шепнело: „Само почакай. Всичко нощем е злокобно мрачно, но като му дойде времето, аз ще те спася!“

И може би ме спаси същото това, което ме беше унищожило преди: респекта към по-големите; великите моголи и внушителните авторитети в тучните литературни поля, а аз, с моето кану, на пресъхналото дъно на реката.