Защото, о, господи, Пип, как само поглъщах Толстой, опивах се от Достоевски, пирувах с Мопасан, ходех на пикник с Флобер и Молиер. Гледах все в богове, които бяха твърде високо. Четях прекалено много! Така че, когато моите работи изчезваха, техните оставаха. Внезапно открих, че не можех да забравя техните книги, Пип!

— Не можехте?

— Искам да кажа, не можех да забравя ни една буква от ни една дума от ни едно изречение или ни една глава от ни една книга, която е минавала пред тези гладни всеядни очи!

— Фотографическа памет!

— Абсолютно. Целият Дикенс, Харди, Остин, По, Хоторн, хванати в капана на тази стара кутия Брауни, са чакали всичките тези години да се проявят през езика ми, без да съм го подозирал, Пип, никога не бях предполагал, че съм таил всичко това. Питай ме само и мога да ти говоря в каквито щеш стилове. Един — на Киплинг. Друг — на Текери. Отмери ми фунт месо — аз съм Шайлок. Угаси лампата — аз съм Отело. Всичко, всичко, Пип, всичко!

— И тогава? И после?

— Ами тогава и после, Пип, погледнах се още веднъж в това на плюто от мухи огледало и си казах: „Мистър Дикенс, и щом всичко това е така, кога ще напишеш първата си книга?“

„Веднага!“ — извиках аз. Накупих прясна хартия и мастило и оттогава съм извън себе си от радост, бълнуващ, лунатичен и луд от щастие да пиша една след друга всички тези книги от моето собствено, скъпо аз, аз, Чарлз Дикенс.

Пропътувах континенталния простор на Съединените щати на Северна Америка и се хванах да пиша и действам, действам и пиша, ту изнасях някъде лекции, ту спирах да размишлявам другаде, полуприхванат или полупуснат от моята мания, известен и неизвестен, помайвах се някъде да довърша „Копърфийлд“, разтакавах се другаде за „Домби и Син“ или пък ще свърна за един чай с призрака на Марли в някоя мъртвешка коледна вечер. Понякога пролежавах цели затрупани в сняг зими в малки, подминавани от влака градчета и никой не подозираше, че самият Чарлз Дикенс изчаква там края на зимния си сън, а после се надигах като пролетна къртичина и продължавах. Понякога оставах по цяло лято в някой град, преди да ме прогонят. О, да, прогонят. Защото такива като мистър Винески не прощават на фантастичното, Пип, все едно колко практическо е това фантастично.