Освен това хората на Фанточини се оказаха много хитри.

Защо ли?

Накараха ни да чакаме.

Знаеха, че още не сме спечелени. Нито съвсем, нито полусъвсем.

Особено Агата, която обърна лице към стената, за да гледа там мъката и дланите й многократно се плъзнаха по нея. Всяка сутрин по тапетите откривахме следи от пръстите й в странни, полукрасиви, полукошмарни силуети. Някои от тях можеха да се заличат просто е дъх, като цветята от скреж на зимния прозорец. Други не можеха да се изтрият, колкото и да се мъчехме, дори със сапун и гъба.

А в това време те ни караха да чакаме.

Така изстрадахме юни.

Така преседяхме юли.

Така изхленчихме август, докато на 29-ти Тимоти каза: „Имам чувството, че…“ и след закуската излязохме и седнахме на поляната.

Може би сме доловили нещо в думите на татко от предишната вечер или сме заловили някой особен лукав поглед към небето или към автобана, който бе почукал кратичко и после пак се бе скрил във втренчените му очи. Или може би просто от начина, по който вятърът вееше прозрачните пердета над леглата ни, изпращайки цяла нощ някави призрачни послания.

И тъй ние внезапно се бяхме озовали на тревата, Тимоти и аз, а пък Агата остана горе на верандата, скрита зад саксиите с мушкато, и се преструваше, че не я интересува.

Не й обръщахме внимание. Покажехме ли й, че я забелязваме, тя ще се скрие, затова седяхме и гледахме в небето, където не се движеше нищо, освен птиците и по-нагоре във висините реактивните самолети. Поглеждахме и автобана, където някоя от хилядите коли можеше внезапно да ни връчи нашия Специален дар… но… нищо.

По обед дъвчехме тревички и лежахме по гръб.

В един часа Тимоти примигна.

И тогава с невероятна точност то стана.

Сякаш хората на Фанточини познаваха степените на повърхностното ни напрежение.

Всички деца са спортисти на водни ски. Всеки ден ние се плъзгахме по повърхността на езерцето, непрекъснато заплашвайки да я пробием и да изчезнем извън обсега на повикването, да потънем в себе си.