Прости ни, господи, ти сигурно си знаел, че нашето дълго чакане трябваше да свърши още тази минута, още тази секунда! и нито миг по-късно.

Точно в този момент, повтарям, облаците над къщата широко се разтвориха и пропуснаха един хеликоптер, сякаш Аполон прекоси с колесницата си Митологическите небеса.

И машината Аполон се гмурна през собствения си летен бриз, облъхвайки хладните ветрове с горещи, развявайки косите ни, вдигна веждите ни и превръщайки косата на Агата, която седеше на верандата, опря във въздуха над поляната като огромен див хибискус

Дълго време Тимоти и аз стояхме слисани с очи в опакованата пратка, после видяхме на капака от суров бук прекрепен един лост, разгледахме го и почнахме да разкъртваме сандъка, в скърцане и писък дъските една по една падаха настрани, а Агата се промъкна наблизо да гледа и аз помислих: слава богу, слава богу, че Агата никога не е виждала ковчега, с който замина мама, не е виждала нито сандъка, нито гробището, нито пръстта, само думите в голямата църква, но никакви сандъци, никакви сандъци като този…!

Тимоти и аз въздъхнахме. Агата, която бе между нас, също въздъхна.

Вътре в огромния буков колет се намираше най-красивата измислица, която някой някога е мечтал и създавал.

Вътре се намираше най-съвършеният дар за всяко дете от седем до седемдесет и седем години.

Дъхът ни спря. После го пуснахме да излезе с викове на възторг и преклонение.

В отворения сандък имаше…

Една мумия.

Или по-точно — сандък за мумия, саркофаг!

— О, не! — Щастливи сълзи изпълниха очите на Тимоти.

— Не може да бъде! — каза Агата.

— Ама да, моля ти се!

— И това е съвсем наше?

— Съвсем наше!

— Трябва да има грешка!

— И сигурно ще си го поискат обратно!