Тя цялата е повита с нас!

И не ни пукаше. Шегата ни хареса. Харесваше ни тяхното хрумване да ни направят съучастници в церемонията, която извършвахме сега, като всеки от нас разпозна и почна да развива собствената си серпентина от фина материя.

Поляната скоро се превърна в планина от ленти.

Жената под покривалото лежеше и чакаше.

— О, не! — извика изведнъж Агата. — Тя също е мъртва!

Тя побягна. Спряхме я.

— Идиотка! Тя не е мъртва, нито жива. Къде ти е ключът?

— Кой ключ?

— Ключът, глупачке, който човекът ти даде, за да я курдисваме.

Ръцете й вече сновяха под блузката, където висеше символът на някаква вероятно нова религия. Тя го беше закачила на синджирче на врата си, въпреки собственото си скептично мърморене. Извади го в запотената си длан.

— Хайде де! — каза Тимоти. — Пъхни го!

— Само че къде?

— О, за бога! Както ти каза човекът — вдясно, под мишницата или в лявото й ухо. Дай на мен!

И задъхан от нетърпение, той сграбчи ключа. Дълго не можеше да намери необходимото отверстие, шареше по главата и гърдите на простряната фигура и накрая, може би просто по инстинкт, или по чиста случайност, или може би защото вече му идеше да прати по дяволите цялата работа, той пъхна ключа през последния пласт ленти в пъпа.

И в същия миг: Брррръммммм!

Клепачите на нашата Електрическа баба отскочиха!

Нещо забръмча и почна да се върти. Сякаш Тимоти с вбесяващо ръгане бе разровил гнездо стършели.

— О, нека аз! — изхриптя Агата, виждайки, че той бе спечелил играта.

Тя нетърпеливо завъртя ключа.

Ноздрите на Баба се разшириха! Тя сякаш всумтяваше пара и изсумтяваше пламъци!

— Аз! — извиках и грабнах ключа, така го за-вър-р-ртях!

Красивите устни на жената се разпукнаха.

— Аз!

— Аз!

— Аз!

Баба се надигна и седна.

Отскочихме назад.

Макар да знаехме, че ние я бяхме съживили.