Тя се роди, роди се.

Главата й бавно се завъртя от край до край. Тя се прозя. Раздвижи устни. И първото нещо, което каза, беше:

Смях.

Макар че преди миг бяхме отскочили назад, сега лудешкият звук ни притегли по-близо, за да надзърнем като в яма, където държат ония смахнати хора с дресирани змии.

Това беше прекрасен смях, пълен, богат и сърдечен, ни най-малко присмехулен, а съучастнически. Той говореше, че светът е едно смахнато място, странно, невероятно, дори абсурд, ако щете, но въпреки всичко — чудесно. Тя нямаше да мечтае за друг, нито щеше да поиска да се върне в съня си.

Сега вече тя бе жива. Ние я съживихме. И тя щеше да приеме всичко с възторжен вик.

Така и стори. Излезе от саркофага си, от обвиващите я савани, стъпи на земята, отърси се и се огледа наоколо, сякаш търсеше огледало. И го намери.

Отражението в очите ни.

Не се смути, а по-скоро остана доволна от това, което откри там. Смехът й постепенно преля в една озадачена усмивка.

Защото Агата от момента на раждането й бе избягала и се криеше на верандата. Електрическата Персона се престори, че не забелязва.

Обърна се бавно на зелената поляна близо до сенчестата улица, замислено разгледа всичко наоколо с новите си очи, ноздрите й потрепваха, сякаш вдишваше истинския въздух на първото си утро в прекрасната Градина, без никакво намерение да изпорти играта, като отхапе ябълката…

Спря поглед на брат ми.

— Ти трябва да си…?

— Тимоти. Тим — заяви той.

— А ти сигурно си…?

— Том — отвърнах аз.

И пак колко хитро от страна на Фанточини! Те знаеха. Тя знаеше. Но я бяха научили да се прави, че не знае. По този начин щяхме да се чувстваме страхотно, като си мислим, че ние сме нейните учители, които й казват вече известни за нея неща. Ама че хитро и мъдро.

— Нямаше ли още едно момче? — попита жената.

— Момиче! — извика откъм верандата възмутен глас.

— Което се казваше Алиса…?