Тя и хвърчилото бяха едно цяло.

Защото от върха на показалеца й бликна тънка бляскава паяжинна нишка, полуневидим въдичарски конец, свързан с хвърчилото, а то се зарея на сто, не, на триста, о, не, на хиляда метра нагоре в лятната мараня.

Тимоти завика. Агата, разкъсвана между желанието да приближи или да се скрие, възкликна от верандата. И аз, с цялата си зрелост на моите тринадесет години, макар че се мъчех да не изглеждам впечатлен, пораснах високо-високо и усетих как подобен вик взриви дробовете ми и избухна навън. Виках и крясках цял куп глупости за това, колко ми се иска да имам такъв пръст, от който като от макара да мога да се развия и да се провра между облаците в небето, самият аз превърнал се в лудо хвърчило.

— Ако смятате, че това е високо — каза Електрическото създание, — вие просто нищо не знаете. Гледайте сега!

И със свистене, съскане и бръмчене въдичарският конец запя нагоре. Хвърчилото изплува още хиляда метра нагоре. И още хиляда, докато накрая се превърна в петънце, в червена конфетка, танцуваща в същите тия ветрове, които разнасяха около земята реактивни самолети или променяха времената в по-нататъшното съществуване…

— Невероятно! — възкликнах аз.

— Нали? — Тя спокойно гледаше пръста си, от който се разплиташе безкрайната нишка. — Направих го, понеже беше нужно да го сторя. Вътре има течност като в паяк. На въздуха тя се втвърдява и става истински конец…

И когато хвърчилото се превърна само в нещо умозрително, чезнеща прашинка в периферното зрение на боговете, ако цитираме по-старите мъдреци, чак тогава Баба, без да се обръща, без да погледне и без да си позволи да засегне с докосване, попита:

— Е, Абигейл…?

— Агата! — последва рязък отговор.

О, мъдра жена, да победи с това леко дразнение, с този мъничък гняв.

— Агата — каза Баба, нито прекалено нежно, нито твърде лековато, а някъде по средата, — а с теб как ще караме?