Тя откъсна нишката и я омота около юмрука ми три пъти, тъй че аз се оказах привързан към небето чрез най-високото, повтарям, най-високото хвърчило в цялата световна история! Ех, само като го покажа на приятелите! — помислих си. — Ще позеленеят. Като кисели зелени ябълки ще станат.

— Агата?

— Без мен! — отвърна Агата.

— Без мен — обади се някакво ехо.

— Трябва да има някакъв…

— Никога няма да станем приятели! — каза Агата.

— Няма да станем приятели — повтори ехото.

Тимоти и аз трепнахме. Откъде идваше това ехо? Дори Агата показа изненадана чело иззад парапета на верандата.

Огледахме се и тогава видяхме.

Баба беше свила длани на фуния пред устата си като раковина, и от тази раковина се разнасяше ехото.

— Никога… приятели…

И още веднъж бавно и замиращо:

— Приятели…

Всички се наведохме да чуем по-добре.

По-точно ние, двете момчета, се наведохме.

— Не! — извика Агата.

И избяга в къщата. И затръшна вратата.

— Приятели… — повтори ехото от раковинните длани. — Не…

И някъде далеч, по бреговете на някакво вътрешно море, чухме да се затръшва мъничка врата.

Та това беше първият ден.

Разбира се, имаше и втори, и трети, и четвърти. Баба ни обикаляше в голям кръг и ние, нейните планети, се въртяхме около централната светлина, а Агата бавно-бавно приближаваше, за да се присъедини към нас, за да повърви с нас, ако не да тича, да послуша, ако не да чуе, да погледа, ако не да види, да понечи, ако не да докосне.

Но поне в края на първите десет дни Агата вече не бягаше, а заставаше близо до вратата или сядаше на отдалечен стол под дърветата, или вървеше на десетина крачки след нас, като тръгнехме на екскурзия.

А Баба? Тя просто изчакваше. Никога не се опита да убеждава и насилва. Продължаваше да си готви и да пече прасковени торти и грижливо оставяше ядене тук-таме из къщата в капана за мишки, за да го подуши и отмъкне шаващото носле на някое момиче. Час по-късно чиниите се оказваха празни, кифличките и пастите изчезваха и без никакви мерсита Агата се спускаше по перилата, с мустачки от трохи по устните.