Но най-странното, прекрасно и красиво нещо бе начинът, по който тя изцяло отделяше внимание на всеки от нас.

Тя слушаше, наистина слушаше всичко, което говорехме, знаеше и помнеше всяка сричка, дума, изречение, препинателен знак, мисъл или щура идея. Знаехме, че всичките ни дни са съхранени в нея и че всеки път, когато ни се доще да разберем какво сме казали в X часа и X минути през следобеда X, тя просто ще определи този X и с дружеска бързина ще ни поднесе случката X под формата на забавна ария, например, ако тъй ни хрумнеше.

Понякога се надумвахме да я изпитваме. Един ден в разгара на някакъв разгорещен спор за нищо аз млъкнах. Загледах изпитателно Баба и попитах:

— Какво казах току-що?

— Ами-и-и…

— Хайде, повтори го, де!

— Струва ми се… Тя претършува торбичката си. — Да, ето го. — Измъкна го чак от дъното и ми го подаде: — Виж ти! Китайски песметчета-късметчета! Току-що опечени, парят-парят! Разчупи ги!

Щях да се изгоря, като го взех. Разчупих песметчето, развих топлото книжно масурче и прочетох:

— „Шампион на велосипед в целия Запад! Какво казах току-що? Хайде, повтори го, де!“

Челюстта ми увисна.

— Как го правиш тоя номер?

— Имаме си наши малки тайни. Единствените китайски песметчета-късметчета, които предсказват Най-близкото минало. Вземи си пак! Искаш ли друго?

Строших другата черупка и прочетох:

— „Как го правиш тоя номер?“

Налапах хартийката и парещото песметче и задъвках, докато вървяхме.

— Е?

— Страшна готвачка си! — казах аз.

Разсмяхме се и се втурнахме да тичаме.

Имаше и още едно прекрасно нещо.

Тя издържаше.

Никога не побеждаваше, никога не спечелваше състезанието, но търчеше заедно с нас, от което на едно момче не му пука много. Стига да не видиш момичето пред себе си или точно до тебе, тогава вече това не можеше да го понесеш. Виж, когато едно момиче е на две-три крачки след теб, това вече е почтително разстояние и се позволява.