— Но една машина не знае какво представлява.

— А аз знам, чувствам го! — отговори Бут. — Може да съм отвън, но виждам в нея. Винаги съм бил вън от тези неща. Никога в тях. Машината може. Аз не мога. Построена е да върши съвсем точно едно-две неща. А аз, каквото и да правя, колкото и да уча, да знам, или да се опитвам да постигна до края на живота си, никога не ще стана така безупречен, точен, вбесяващ и заслужаващ унищожение като онова нещо там, оня човек, онази вещ, онова същество, онзи президент…

Той се бе изправил и крещеше към сцената, отдалечена на осемдесет фута от него.

Линкълн не каза нищо. Машинното масло, събрано на пода под стола, блестеше.

— Оня президент… — мърмореше Бут, сякаш най-после бе стигнал до самата истина, — оня президент! Да. Линкълн. Не разбирате ли? Той е умрял отдавна. Не може да бъде жив. Просто не може. Това не е вярно. Преди сто години, а отново е тук. Веднъж са го застреляли, после са го погребали, а той все още е тук и това няма край. Утре, в други ден и във всички дни след тях. Неговото име е Линкълн, а моето — Бут… Това просто трябваше да се случи…

Гласът му заглъхна. Очите му избледняха.

— Седни — каза му тихо Бейс.

Бут седна и Бейс кимна към другия пазач:

— Почакайте отвън.

Когато пазачът излезе и го остави само с Бут и притихналото нещо на стола, Бейс се обърна бавно и погледна убиеца. Обмисли внимателно думите си и каза:

— Добре, но това не е всичко.

— Как така?

— Ти не спомена всички причини, заради които си тук тази вечер.