— Споменах ги.

— Само си мислиш, че е така. Ти се самозаблуждаваш. Всички романтици го правят. По един или друг начин. И Фипс, който измайстори тази машина. И ти, който я унищожи. А всичко е много по-просто: иска ти се да видиш снимката си във вестниците, нали така?

Бут не отговори, но рамото му трепна едва забележимо.

— Нали искаше цялата страна да те види по кориците на списанията, а?

— Не.

— А да се показваш по телевизията?

— Не.

— Или интервюта по радиото, а?

— Не.

— Искаше да има процеси и юристите да спорят дали човек може да бъде съден за убийство на заместник…

— Не!

— В същност за покушение върху човекоподобна машина, нали така?

— Не!

Сега Бут дишаше тежко, а очите му се въртяха като на обезумял човек. Бейс продължи:

— Не е малка работа двеста милиона души да говорят за теб утре сутринта, следващата седмица, следващия месец, следващата година!

Мълчание.

Но в ъгъла на устата на Бут се появи усмивка, подобна на капчица слюнка. Той вдигна ръка, за да я отстрани.

— Струва си да продадеш собствената си версия за случилото се на международните пропагандни сдружения за някоя тлъста сумица, а?

Потта се отдръпна от лицето на Бут и дланите му овлажняха.

— Искаш ли да ти кажа отговора на всички мои въпроси? А? Кажи де? — рече Бейс. — Е добре, отговорът е…

Някой почука на отсрещната врата на залата.

Бейс подскочи. Бут се обърна и погледна.

Чукането се повтори, този път по-силно.

— Бейс, отвори. Аз съм, Фипс — извика глас отвън в нощта.

Удари, блъскане, после тишина. И в тази тишина Бут и Бейс се спогледаха като съзаклятници.

— Пусни ме, за бога! Пусни ме да вляза!

Ново блъскане, пауза и отново настойчива атака — бесни удари и тропот, после тишина, докато задъханият човек отвън навярно обикаляше, за да намери друга врата.

— Докъде бях стигнал? — рече Бейс. — А, да! До отговора на моите въпроси. Е какво, можаха ли всички да научат клюката от вестниците, списанията, телевизията, радиото, киното?…