Мълчание.

— Не.

Устните на Бут трепнаха, но той не каза нищо.

— Н-Е — разчлени Бейс.

Той се пресегна, взе портфейла на убиеца, измъкна от него всички документи, прибра ги в джоба си и му го върна празен.

— Как така не? — слиса се Бут.

— Не, господин Бут. Няма снимки. Няма телевизия от единия до другия бряг. Няма списания. Няма рубрики. Няма вестници. Няма реклама. Няма известност. Няма слава. Няма шумотевица. Няма самосъжаление. Няма смирение. Няма безсмъртие. Няма празни приказки за триумфа над дехуманизацията на човека от машината. Няма мъченичество. Няма спасение от собствената ти посредственост. Няма сладки мъки. Няма отказване от всевъзможни срочни договори. Няма процес. Няма адвокати. Коментаторите няма да те разнасят този месец, тази година, след трийсет години, след шейсет години, след деветдесет години. Няма статии по две страници, няма и пари, не!

Бут се изправи, сякаш го бяха изтеглили нагоре с въже, което го е изпънало и кръвта се е отдръпнала от лицето му.

— Не разбирам. Аз…

— Захвана ли се ти с цялата тази работа? Да. Но аз развалям играта. Защото когато всичко бъде казано и свършено, всички доводи и резултати бъдат претеглени и уточнени, ти, господин Бут, ще бъдеш една минала слава, която никога не е съществувала. Така и ще си останеш — изпортен, самовлюбен, дребен, нищожен, негоден… Ти си малък човек и аз съм решил да те сплескам, да те изстискам, да те смажа и да те направя един инч по-нисък; вместо насила да ти помагам да растеш и да се радваш на ръст от девет фута.

— Не можете да го направите! — извика Бут.

— Хайде, хайде господин Бут — каза Бейс, който за миг бе почти щастлив, — аз мога. Мога да направя всичко с твоя случай, но аз няма да настоявам за обвинителна присъда. Нещо повече, господин Бут. Това никога не е ставало.