Бледото лице на Бут затрепера, главата му заподскача и очите му се облещиха, а устата му остана отворена, също като на човек, който върви в силен дъжд.

— Какво ти казах току-що, господин Бут? Кажи ми!

— Че ще ме убиете?

— Повтори го!

Той продължи да разтърсва Бут, докато разтреперените му зъби позволиха да се чуе:

— Ще ме убиете!

Той го държеше здраво, без да спре да го разтърсва, да стиска и да мачка ризата и плътта под нея, всявайки паника под тъканта.

— Е, господин Никой, довиждане. Няма списания, шумотевица и телевизия, няма известност, а само безименен гроб и теб те няма в учебниците по история, не! А сега, бягай, изчезвай, спасявай се, преди да съм те убил!

Той го тласна. Бут побягна, падна, изправи се и се втурна към една от вратите, по която в същия момент някой, застанал отвън, започна да удря, да думка и да блъска.

Това бе Фипс, който викаше в мрака.

— Другата врата — каза Бейс.

Той му посочи и Бут се обърна, пое несигурно в новата посока, спря колебливо пред другата врата и вдигна ръка.

— Чакай — рече Бейс.

Той прекоси театъра, стигна до Бут, вдигна ръка и му удари тежка плесница. Потта се разлетя като дъжд из въздуха.

— Просто трябваше да те ударя — каза Бейс. — Само веднъж.

Погледна ръката си, обърна се и отвори вратата.

Двамата загледаха навън в нощта, в която имаше само хладни звезди, без тълпа. Бут се отдръпна, а големите му черни и влажни очи бяха като очите на дете, изненадано и наранено завинаги; те имаха погледа на елен-самоубиец, който продължава да страда, защото сам си е теглил куршума.

— Махай се — каза му Бейс.

Бут хукна. Вратата се затвори с трясък. Бейс се облегна на нея, дишайки тежко.

Далече, отвъд арената, някой започна отново да тропа, да блъска и да вика пред друга заключена врата. Бейс загледа далечната разтърсвана врата. Фипс. Но Фипс трябваше да почака. Ей сега…

Театърът бе така огромен и празен, както бе и Гетисбърг в оня ден, когато тълпата се бе разотишла и слънцето залязваше. Където тълпата беше и вече я нямаше, където Бащата бе вдигнал Момчето високо на раменете си и където Момчето бе повтаряло тези думи, които сега също ги нямаше…