След доста време той стигна до сцената. Пръстите му се спряха върху рамото на Линкълн.

— Глупак — мислеше си той, застанал в сумрака. — Недей. Недей. Спри. Защо го правиш? Глупец. Спри. Спри.

И той намери това, за което бе дошъл. Направи и това, което трябваше да направи.

А по лицето му се стичаха сълзи.

Той плачеше. Задавяха го ридания. Не можеше да ги спре. Те нямаше да спрат.

Господин Линкълн бе мъртъв. Господин Линкълн бе мъртъв!

И самият той бе пуснал убиеца.