Сега можеше да се съсредоточи единствено върху загадката.

А тази загадка бе скрита в човека, седнал ей-там, на третия стол от реда в дъното.

Убиецът, да, това бе убиец, нали така? Как ли изглежда?

Нали преди малко бе видял това лице. Не бе ли му познато то от една прибрана, стара и избеляла снимка от дагеротип? Виждаха ли се на нея гъсти мустаци? Имаше ли тъмни и нахални очи?

Бейс слезе бавно от сцената. Също така бавно тръгна нагоре по пътеката между редовете и спря, загледан в човека, седнал с наведена между ръцете си глава.

Бейс вдиша и докато издишваше бавно, зададе своя въпрос от две думи:

— Господин… Бут?

Странният, сякаш отсъстващ човек настръхна, сви се и отвърна с ужасен шепот:

— Да…

Бейс зачака. После се осмели да попита:

— Господин… Джон Уилкс Бут

При тези думи убиецът се засмя кротко. После смехът изчезна в глухия, дрезгав глас:

— Норман Луелин Бут. Само последното име е… същото.

— Благодаря ти, Боже — помисли Бейс. — Не бих могъл да понеса обратното.

Бейс се обърна рязко на пътеката между редовете и се загледа в часовника. Нямаше време. Фипс летеше насам. Всеки миг щеше да задумка по вратата. Обърнат към стената, Бейс запита сурово:

— Защо?

Това бе ехото от уплашения вик на тристата души, които се намираха тук преди по-малко от десет минути и бяха наскачали ужасени след изстрела.

— Защо!?

— Не знам! — извика Бут.

— Лъжец! — изкрещя почти веднага е него Бейс.

— Защото такава великолепна възможност не бе за изпускане.

— Какво?! — обърна се рязко Бейс.

— Ъ-ъ… нищо.

— Не се осмелявай да го повториш!

— Все пак — рече Бут с наведена, полускрита глава, която ту се осветяваше, ту потъмняваше, подмятана от емоциите, чиито приливи и отливи усещаше само той между краткия смях и мълчанието, — все пак… това е истината — въздъхна с ужасен глас той, галейки бузите си, — аз го направих. Аз наистина го направих.