— Мръсно копеле!

Бейс бе принуден да се движи, да обикаля между редовете и да се връща, уплашен да не спре, да не се нахвърли, да не удари и да не спре да удря този смахнат гений, този съобразителен убиец…

Бут забеляза това и каза:

— Хайде, какво чакате? Направете го.

— Не, няма! — сдържа с усилие своя Крясък Бейс и продължи твърдо и спокойно: — Няма да ме съдят за убийство на човек, убил друг човек, който в същност не е бил никакъв човек, а машина. Вече е застреляно нещото, което бе като живо. Не искам съдията или съдебните заседатели да търсят закон

— Милост — рече човекът, наречен Бут и при тези думи лицето му посърна.

— Говори — каза Бейс, загледан в стената, представяйки си нощните пътища, Фипс в колата си и изтичащото време. — Имаш пет минути, може би повече, може би и по-малко. Защо го направи, защо? Почни отнякъде. Например с това, че си един страхливец.

Той зачака. Пазачът стоеше зад Бут и обущата му скърцаха тревожно.

— Да, страхливец съм — рече Бут. — Откъде разбрахте?

— Знам.

— Страхливец — каза Бут. — Такъв съм. Винаги ме е било страх. Вие познахте. Страх от нещата. От хората. От местата. Страх. От хората, които съм искал да ударя, но никога не съм го направил. От нещата, които винаги съм искал, но никога не съм имал. От местата, където съм желал да бъда, но нищо не е ставало. Винаги съм искал да бъда важен и известен, защо пък не? Това също не стана. Тогава реших, че след като не мога да намеря нещо, което да ме радва, трябва да намеря това, което да ме натъжава. Има много начини да се наслаждаваш на мъката си. Защо ли е така? Кой знае? Просто трябваше да направя нещо ужасно и после да плача за това, което съм направил. Така чувстваш, че си сторил нещо. И аз реших да направя нещо лошо.