— Защо не? — Почистих нокътя на средния пръст на лявата ръка, като го прекарах през предните си два долни зъба. Бях очаквал такъв въпрос и му отговорих:

— Разбирам, че за мен това бе един лош период. Може би най-лошият от целия ми живот. По-лош от времето, когато Силвия ме напусна, по-лош дори и от времето, когато научих за смъртта на майка си.

— Да не би да искаш да кажеш, че предпочиташ да говориш за някой от тези случаи?

— Не, ни най-малко. Ти каза, че искаш да говорим за Клара. Значи, ще говорим за нея.

Наместих се удобно на постелката и се замислих. Интересувах се от трансцедентното вглъбяване и когато имах някакъв проблем, често си повтарях моята мантра, докато намерех търсеното решение. Първата ми мантра, която наистина даваше резултат бе: „Продай рибата в Баджа и купи водопроводни кранове на стоковата борса“. Или: „Заведи Рачел в Мерида да кара водни ски в залива Кампече“. С тази мантра свалих първия път Рачел, след като безуспешно бях изпробвал всичко друго.

Тогава Зигфрид се обади:

— Много се умълча. Боб.

— Мисля по това, което каза.

— Моля те, не мисли по него, Боб. Просто говори. Разкажи ми, какво чувстваш сега за Клара.

Опитах се да бъда честен. Зигфрид нямаше да позволи да избия настрани. Трябваше да надзърна в собствената си памет и да намеря потиснатите чувства.

— Добре, но нямам много за разказване — отговорих аз.

Във всеки случай не на повърхността.

— Спомняш ли си какво си чувствал тогава, Боб?

— Разбира се, че си спомням.

— Опитай се отново да почувстваш същото, Боб.

— Добре. — Безропотно възстановявам в ума си ситуацията от онова време. Аз съм там и казвам нещо на Клара по радиотелефона. Дейн крещи от обслужващия модул. Всички сме изплашени до смърт. Под нас синята мъгла се разтваря и за първи път виждаме неясните очертания на звезда. Беше триместен, не, петместен кораб… Във всеки случай вонеше на повръщано и пот. Цялото ми тяло ме болеше.