И така от четирите кораба се взираха начумерено повече към бразилците, отколкото към нас. Знаехме, че ако кодираните ни космически документи не съответстват на документите, изпратени от петте различни консулства на земните космодруми, ще последва не обяснение, а торпедо изстреляно право към нашия кораб.

Странно е наистина, но аз си представях съвсем ясно това торпедо. Представях си как хладнокръвният артилерист се премерва и натиска спусъка. Представях си как лумва огън с оранжево-жълта светлина и поглъща нашия кораб. Представях си как всички ние се разпадаме на атоми, които продължават да се движат по орбита… Само че по онова време единствен артилерист на този кораб, съвсем сигурен съм в това, е бил Франси Херейра. По-късно станахме добри приятели. Не беше човек, когото можеш да наречеш „хладнокръвен убиец“. Плаках в ръцете му в деня, когато се върнах от последния си рейс. Беше в болничната стая, където ме претърсваше за контрабандирани предмети. Франси плака заедно с мен.

Стражевият кораб се отдалечи и ние се върнахме по местата си, за да наскачаме отново, когато започнахме да се приближаваме до Гейтуей.

— Прилича на лицето на някой изкарал едра шарка — чу се глас от групата.

Така си беше. Някои от плюските дори зееха. Бяха силози за хичиянски кораби, с които се изпълняваха изследователски мисии. Някои щяха да останат вечно отворени, тъй като корабите никога нямаше да се завърнат. Но повечето бяха покрити с похлупаци, приличащи на шапчици на гъби.

Тези шапчици бяха върховете на космическите кораби, осеяли целия Гейтуей.

Кораби не можеха да се видят.