И така, това беше Гейтуей. Докато го гледахме през люковете на нашия земен кораб, той ставаше все по-голям и по-голям.

Астероид! Или може би ядро на комета! С крушовидна форма, по дългата си страна не повече от десет километра. Гледан отвън приличаше на неравно, тъмно кълбо със синкав отблясък. Отвътре беше вход към Вселената.

Шери Лофат се наведе над рамото ми. Зад нас се скупчиха останалите бъдещи изследователи, всички вперили поглед през люка.

— Боже Господи, Боб! Погледни стражевите кораби!

— Сигурно смятат, че нещо не е в ред — каза някой зад нас, — и ще ни отпратят в пространството.

— Няма да намерят нищо нередно — обади се Шери, но завърши забележката си с въпросителна. Тези неголеми кораби ревниво обикаляха около астероида и следяха някой да не отнесе нещо, което струва повече, отколкото би могъл да плати.

Висяхме на люковете и ги разглеждахме. Каква глупост! Можехме да загинем. Вероятността орбитата на нашия кораб да съвпадне с тази на Гейтуей или пък бразилският стражеви кораб да мине на междинната орбита, на която се намирахме беше много малка. Съществуваше реална опасност корабът ни да се завърти съвсем малко и щяхме да се намерим облещени, с незащитени очи срещу слънцето. Както бяхме близко до него и при липсата на атмосфера, това означаваше вечна слепота. Искахме обаче да видим.

От бразилския стражеви кораб не си направиха дори труда да минат на автопилот. В предния и заден край на кораба видяхме да проблясват светлини и разбрахме, че проверяват летателния ни лист. Беше обичайна практика. Казах, че стражевите кораби пазят от крадци, но в същност те се дебнеха повече помежду си, вместо да следят някои други. Включително и нас. Руснаците се отнасяха с подозрение към китайците, китайците към руснаците, бразилците към венерианците и всички заедно към американците.