Уон беше петнайсетгодишен, висок, жилав, много тъмен по рождение и още повече потъмнял от светлините в кораба, в който прекарваше по-голяма част от времето си. Беше силен и самоуверен. Такъв и трябваше да бъде. В сандъците винаги имаше храна и други неща за вземане. Веднъж или два пъти годишно, когато се сетеха, Мъртвите го хващаха с тяхната малка подвижна машина и го закарваха в една килия в сините коридори, където прекарваше един скучен ден, подложен на пълен медицински преглед. Понякога му пломбираха по някой зъб и обикновено получаваше дългодействащи витамини, биеха му инжекции с минерали, а веднъж дори му дадоха и очила. Уон обаче отказа да ги носи. Напомняха му също — когато занемаряваше за по-дълго учението — че трябва да трупа знания, да се просвещава както от тях, така и от книгите, натрупани в хранилищата. Уон не се нуждаеше от много напомняне. Учението му доставяше удоволствие. Във всичко останало беше напълно самостоятелен. Ако му трябваха дрехи, отиваше в златните коридори и си открадваше от Древните. Ако му беше скучно, си измисляше занимание. Няколко дни в коридорите, няколко дни на кораба и още няколко на другото място; после повтаряше всичко отначало. Времето минаваше. Нямаше си никого за другар. Не бе имал от четиригодишна възраст, когато родителите му изчезнаха и той почти беше забравил как се чувства човек с приятел. За него това беше без значение. Животът и така му се струваше пълноценен, тъй като нямаше с кого да се сравнява.

Понякога си мислеше, че ще бъде добре да се засели на едно или друго място, но това беше само блян. Повече от единайсет години вече скиташе нагоре-надолу.