На другото място имаше неща, които цивилизацията не притежаваше. Там беше стаята на сънищата, където можеше да лежи със затворени очи и да не се чувства самотен. Той обаче не можеше да живее там, въпреки изобилието на храна и отсъствието на всякакви опасности, понеже единственият източник на вода беше много слаб. Цивилизацията притежаваше много от онова, което предният пост нямаше: Древните хора и книгите, изпълненото със страх изследване и дръзките набези за дрехи и дреболии, чувството, че нещо става. Но той не можеше да живее и там, защото онези с жабешките уста рано или късно сигурно щяха да го хванат. Затова пътуваше.

Главната врата към предверието на жилището на Мъртвите не се отвори когато Уон натисна с крак педала на входа. Той едва не се блъсна в нея. Озадачен, Уон се спря и най-напред леко, а после по-силно натисна вратата. Трябваше да се напъне с всичка сила, за да я отвори. Никога по-рано не я бе отварял, макар че от време на време заяждаше и скърцаше страхотно. Беше неприятно. Уон вече се беше натъквал на повредени машини; именно поради това зелените коридори бяха безполезни. Наистина там имаше храна и топлина, но това го имаше в изобилие и в червените и дори в златните. Обезпокоително беше, че нещо около Мъртвите можеше да се повреди, защото ако те изчезнеха, той си оставаше без никого.

Все пак всичко изглеждаше нормално; стаята с пултове за управление беше силно осветена, температурата беше приятна и той можеше да чува тихия монотонен говор и от време на време цъкането на Мъртвите зад панелите, потънали в налудничавите си мисли и вършещи своите си работи. Уон седна, размърда се, за да се намести по-добре на стола и тури слушалките на ушите си.

— Заминавам за предния пост — каза той. Не последва никакъв отговор. Повтори го на всички езици, които владееше, но изглежда никой не желаеше да разговаря. Това беше обезкуражително. Понякога двама или трима и дори повече се натискаха да му правят компания. Тогава можеха добре да си побъбрят и той въобще не се чувстваше самотен.