— Нима искате да кажете, че…

— Да!!! Първо махаме капачето. Тук, както виждате, има най-обикновен бутон за изключване. Второ — сваляме, без да пипаме батерията, предпазителя! Натиснете!

— И… какво ще стане?

— Къщата ще изчезне.

Ръката на Смолин замря на бутона.

— А ще успеем ли да избягаме?

— Докато има човек в някое от помещенията, къщата ще остане цяла. По-смело. Така… Сега — навън. Не бързайте, задействува със закъснение от три минути. За всеки случай… А сега се разположете спокойно на тревата и гледайте.

Къщата пред очите им почна да омеква, да се смалява, да се топи. Обви се в мъгла. Задуха вятър. Клоните на брезите се запревиваха. Замириса на озон.

Юрков спокойно гледаше часовника си.

— Точно деветнадесет минути. — Той стана и се протегна. — Какво ще кажете?

— Гениално! — Смаян, Смолин се взираше в мястото, където до преди малко стоеше къщата. — Не съм и сънувал такова нещо!

— Вярвам ви. — С пружиниращи крачки Юрков обходи мястото. — Чиста поляна. Къщата я няма, разпадна се, като върна на природата всичко, което бе взела. Напълно затворен кръг! А!

Смолин затърси някакви следи по тревата. Пет кръгчета с повалена трева, увехнала по края. Нищо друго. Не, не само това. Точно в средата лежеше цилиндърът на батерията, а до него зеленикавото яйце.

— Можете да го вземете — ликуваше Юрков — и пак да го използувате.

— А този… зародиш… същият ли е? — кой знае защо шепнешком запита Смолин.

— И да, и не — весело отвърна Юрков. — От този „жълъд“ ще израсне нова къща, не по-лоша от предишната. Което ще видим ей сега…