Той тръгна, подсвирквайки си, към реалета за излъчвателя.

Отново задуха вятър. Излегнат на тревата, Смолин наблюдаваше как расте къщата. Неговата къща. Къща, която се появяваше и изчезваше като фокус, която можеш да пренесеш на другия край на света в чантата си, да я построиш там и пак да я скриеш в джоба си. Къща, която взима всичко от природата, а после й го връща като дървото, като лайкучката.

— Моля, заповядайте! — извика Юрков.

Зданието бе малко по-различно от предишното. Размерите, пропорциите се бяха запазили, разликата беше в някои дребни подробности.

— Правилно — изпревари въпроса му Юрков. — Децата никога не приличат напълно на родителите си. Впрочем еднообразието омръзва. Сега вече сам се разпореждайте, като стопанин.

Смолин влезе в къщата, сам постави батерията, разгледа помещенията. Юрков вървеше с безразличен вид подире му. Въздухът навсякъде бе свеж и приятен, от крановете бодро течеше вода, стереоекранът превключваше от една програма на друга, мисломебелите, извивайки се послушно, приемаха нужната форма. Зад прозорците зеленееше гората, лъкатушещата река искреше като посипана със звезди, но от гънките на хълмовете вече пропълзяваха глухи предвечерни сенки.

— Надявам се, че вашият запас от чудеса е изчерпан. — Смолин се обърна и го погледна.

— Уви! — Юрков съкрушено разтвори ръце.

— Не се ли превръща къщата в… мелница, или в дракон?

Юрков иронично се усмихна:

— Ако настоявате…

— Какво, какво?

— Не, не, аз се пошегувах. Работата по далечна хибридизация все още е в теоретическия си стадий.

— Но! — Смолин тежко се отпусна в креслото. — Чуйте, драги прогресисте… Не прекалявате ли? За каква хибридизация говорите? Между какво?

— Между къща и реалет. Та нали всяко дело трябва да има перспектива, не е ли така? Портативен домолет, какво лошо има?

— Просто е забележително! — ядосан изрече Смолин. — Тъкмо имах нужда от малка летяща къщичка. Ето какво — нямате ли една проста селска къща?