— Селска къща? А, от онези древните, от трупи, на пачи крак. Ами, разбира се, разработва се такъв ембриоескиз. Стени от сечени дървета…

— Достатъчно! — направо изкрещя Смолин. — Още една дума и ще… Искам просто и скучно да поживея във вашия идеален дом.

— Това е — усмихна се Юрков. — Сега ще донеса нещата ви.

— Защо? Аз сам.

— Не, това е мое задължение.

Свивайки рамене, Смолин остана в креслото. Мълчанието на къщата го обви. Никакъв звук, пълна неподвижност, като в омагьосан замък. И не съвсем. Косите лъчи на слънцето осветяваха прашинките и той забеляза, че стените привличаха към себе си този светъл пърхащ рой. Навсякъде се усещаше присъствието на къщата, като невидим, услужлив слуга. Едва сега Смолин осъзна, че не е заобиколен просто от стени, а е вътре в организъм, който диша, живее свой таен живот. Скочи рязко и отиде до прозореца. Пейзажът навън бе спокоен, привичен. Обърна се. Стаята беше стая — просторна, уютна. Нервите му се отпуснаха. „Консерватор си ти — укори се Смолин. — Наистина си консерватор. Живяхме в пещери, в небостъргачи, сега ще поживеем в ембриоди. Всичко е въпрос на навик.“

Съвсем отблизко се усещаше мирисът на материала — неопределен, тръпчив, какъвто понякога се носи над горска поляна. Поглади стената. На пипане материалът приличаше на дърво, на гладка борова дъска. Пръстите му усетиха приятна прохлада, но това не беше студенината на камъка, на пластобетона; така прохладна можеше да бъде само кората на бора в някоя дълбока сянка по пладне.

Непонятен шум в антрето привлече вниманието му. Зачу се глух удар.

— Юрков, да ви помогна ли? — викна Смолин.

Изтича в антрето и замря като вцепенен. Разрошен, мърморейки ядосано, Юрков блъскаше с рамо вратата, но тя не помръдваше. От вещите, които трябваше да донесе, нямаше и следа.

— Какво ви е?

— Нищо, нищо, абсолютно нищо, тука… малка бъркотия… Аз само за мен…

Юрков блъсна с рамо вратата, но тя не се помръдна.