
— Просто така?
— Естествено.
— Жалко за хубавото място…
— Няма да бъде повредено. Хвърляйте.
Смолин пусна предпазливо кристала на земята. Светлият край на облака, засиял, докосна слънцето. Поляната потъна в сянка. Лъчите на слънцето падаха косо, като прожектори, върху снежните върхове на далечната планинска верига.
— Сега се отдръпнете.
Все от същата чанта Юрков извади лъскава черна тръба, завършваща с призматичен рефлектор. Отстъпвайки към реалета, той взе да размотава шнура.
— По-далеч, застанете по-далеч, сега тук ще се извие вятър. Свалете видеофона си, може да се повреди. — Юрков свали от китката си своя видеофон и го остави на седалката на реалета.
— Оставете и вашия тук, така ще бъде защитен от лъчите. Сега всичко е наред. Започваме.
Юрков включи шнура и насочи тръбата към кристала. В нея нещо забръмча. Още нищо не се случваше. Цвърчаха щурци, зеленикавият кристал продължаваше спокойно да си лежи сред лайкучките. Само дето беше потъмнял и в тревата приличаше на обикновен камък. После нещо се измени. Мъгла обви кристала като при бързо въртене и онова, което доскоро приличаше на камък, започна да се топи, превърна се в ръждивочервена маса, която почна да набъбва.
— Аха — рече Юрков. — Виждате ли?
То увеличи обема си, приемайки формата на гъба. После бясно заизпуска кълба дим. Заприлича на миниатюрен атомен взрив. Само че безшумен и без огнени струи.
Откъм гърбовете им се изви остър вятър, забуча, заогъва върховете на близките брези, понесе се над горичката. Захвърчаха сухи листа, клечици и безследно изчезнаха в тъмния гъбовиден вихър.
— Да поседнем — предложи Юрков. — Няма да стане скоро. — Той седна, като продължаваше да държи тръбата на излъчвателя. — Като дух от бутилка, а? Не ви ли прилича?
Не, вече не приличаше на дух от бутилка. Сега над поляната, опирайки се на тънко краче, бе надвиснала кафява маса. Извиваше се, ставаше постепенно ъгловата. В нея избиха жълти и червеникави петна, които бързо меняха формата си. Въздухът затрептя като в мараня, пречупвайки очертанията на наведените дървета.
