— Тя не е изцяло моя, за жалост. Като техносоциолог, аз съм свързан повече с изпробването й.

— Но все пак вие се гордеете, възхищавате се от този дом, а аз…

— Виж, това е така.

— Повярвайте ми, той наистина е достоен за възхищение! Не ви правя комплимент. Само като си представя, че всичко това — стени, кранове, дишащи и самосъхраняващи се прозорци, творящ мебели под — цялата тази немислима сложност само преди миг бе един кристал, носещ запис в себе си, аз просто не мога да повярвам. Та вие сте надминали природата. Поздравявам ви от сърце!

— Благодаря. Само че какво сложно има тук. — Юрков леко махна с ръка. — Гордея се, да, но като си помисля, че самите ние, очите ни, способни да плачат, неуморимото сърце, мозъкът, проникващ във Вселената, всичко, всичко е възникнало от ядрата на нищожни молекули, било е запис, код в самите тях… Къде можем ние да се мерим с природата! Добре, аз не ви се сърдя. Даже напротив… Но… нещо не сте във възторг от нашия дом. Какво има?

— Работата е там… — търсейки думи, Смолин взе да се разхожда из стаята. — Не, първо, един въпрос. Защо на мен — именно на мен — предложихте експерименталната си новост? Моите вкусове и предпочитания са…

— Именно те определиха избора. Къщата е експериментална, но не в техническо отношение — тук всичко е изпробвано. Както се досещате, тя ще промени коренно начина на живот на цялото човечество. Ето защо трябва предварително да знаем кой как ще я възприеме. Прогресът винаги е имал и обратна страна — едни хора приветствуват всяка новост, а други я посрещат с неприязън. Нас ни интересува именно тази по-голяма част от човечеството. Вие сте типичен неин представител.

— Много съм ви признателен — измърмори Смолин. — Поласкан съм, че ме смятате за типичен консерватор.

— Умерен, умерен! — Юрков се засмя. — Нима това е оскърбително понятие? Не сме в двадесети век, както справедливо отбелязахте. И какво излезе то… Май дойде моят ред да се извинявам.