Виждаха се зидове и колонади, бойници и еркери, отвори на прозорци и големи порти с арки над входовете. Голямо желание имах да се приближа до тях, но не исках да се отдалечавам от кервана, защото предполагах, че скоро щяхме да стигнем до мястото, където желаеше да ни заведе кабирът.

Тези странни скали постоянно ни съпровождаха от дясната ни страна, сякаш нямаха никакво намерение някога да свършат. Един час преди обед жегата стана толкова непоносима, че хора и животни просто изнемогваха вече и жадуваха за почивка. Тогава скалите постепенно се приближиха толкова много до нас, че скоро яздехме вече покрай най-ниските им разклонения. Едно от тях имаше формата на подкова и всички, с изключение на мен, бяха на мнение, че мястото е особено подходящо за бивак. Ездачите слязоха от седлата и освободиха камилите от товарите им. Но аз не можех да имам никакво доверие на въпросното място, защото в случай, че туарегите възнамеряваха да ни нападнат тук, то бе нужно само да заемат отвора на подковата и всички намиращи се в нея хора неминуемо щяха да им паднат в ръцете. Обаче нищо не казах, понеже добре знаех, че никой нямаше да се вслуша в думите ми.

След като всички се разположиха да бивакуват, реших, че предпазливостта ми повелява да навляза на известно разстояние в пустинята, откъдето ще ми е възможно да огледам околностите на нашия лагер. И веднага нещо ми направи впечатление. Северно от нас, може би на четвърт час път, над скалите се виеха няколко мусур ес сахра,

— Трябва да се махнем оттук — казах му аз. — Туарегите са наблизо и ще ни нападнат.

— Откъде разбра?