— От лешоядите, които се реят над тях.

— Та нима лешоядите могат да говорят? — подигра ми се той.

— За мен могат, понеже разбирам езика им.

— Ще те успокоя. Аз съм кабирът и мое задължение е да се грижа за сигурността на кервана. Ще отида да потърся враговете, които, както си въобразяваш, били наблизо. Ела с мен!

Това бе много хитро замислено, защото тръгнех ли с кабира, пръв щях да попадна в ръцете на туарегите. Използвах хитрост срещу хитрост.

— Това е работа на предводителя. Нека тибусът те придружи! Той е прочут воин на пустинята, а аз съм чужденец. Човек може да се довери на острия му поглед и когато се върнете, ще ми каже дали съм имал право, или не.

Постигнах целта си. Тибусът заяви, че е готов, а изглежда на кабира му беше все едно кой от нас пръв щеше да попадне в ръцете на туарегите. Двамата тръгнаха на разузнаване. Резултатът ми беше предварително известен: тибусът щеше да бъде пленен, а после туарегите щяха да дойдат, за да нападнат бивака ни.

Отидох при Абрам Бен Сакир, за да го предупредя и подканя заедно с мен да напусне това опасно място. Усилията ми останаха напразни. Той се изсмя на опасенията ми. Зарязах го. Смятах да се погрижа само за себе си, за Камил и за един трети човек — за съществото в тахтиреуаната, защото, ако не ме лъжеха подозренията ми, «ум бент» щеше да играе важна роля при освобождаването на търговеца.

Втора глава

Ужасът на пустинята

Тибусите бяха свалили тахтиреуаната от камилата и я бяха оставили до скалите на едно място, където най-случайно в тях имаше дълбока пукнатина, стигаща до земята. Следи от различни животни, които забелязах от пръв поглед, ми показаха, че пукнатината е проходима. Не биваше открито да се приближавам до носилката, защото тя бе строго охранявана. Всичко, каквото бях намислил, трябваше да стане тайно.