— Не разбираме! — възкликна Олла. — А в пещери ли живеят, или по дърветата?

— В пещери.

— Значи, са цивилизовани като нас.

Увак криво се усмихна и раздразнено захвърли оглозганата кост.

— И аз си помислих същото, когато влязох в пещерите им. Наоколо — тъмнина! Скали, където и да погледнеш — всичко е запълнено с тях като кошер с пчелни пити. Площадките пред входовете им гъмжат от тълпи — с ръка не можеш да махнеш, без да докоснеш някого. Самите пещери са топли и светли, но са задушни. А всички тия люде, нашите потомци де, са жалко племе.

— Защо, щом имат такива хубави пещери?

— Много са причините. Ето, вижте — Увак посочи своята странна кожа, — нашите дрехи са здрави, тях трудно можеш да ги разкъсаш, нали?

— Право е, право! — в хор закрещя племето.

— А това? — Увак дръпна силно края на дрехата си и тя се раздра от горе до долу.

Всички опулиха очи.

— И това не е всичко — разгорещено продължи Увак. — Нашите потомци не умеят да ловуват.

— Е, това е вече измислица — възрази Олла. — Не може да бъде!

— Не, не е измислица! Те не умеят да ловуват, защото са слаби. Не могат да догонят зверовете. Не могат да ги повалят. Те едва смогнаха да вдигнат моя боздуган.

— Че аз мога да го вдигна само с лявата си ръка! — присмехулно подхвърли десетгодишният син на Увак.

— Тук нещо не е в ред — замислено поклати глава Олла. — Тогава как си набавят храна?

— Добиват им я каменните зверове, машините.

— Увак, ти си се отучил да мислиш. Думите ти изскачат като зайци. Ако нашите потомци са подчинили дотолкова свирепите каменни зверове, че те да им носят плячката си, значи, потомците ни са твърде умни. А ти говориш, че са слаби и жалки.

— Добре, сега моите слова ще се втурнат като елени. Слушайте ме! Най-изумителното нещо в техния свят са машините. Те са много и различни. Има по-големи от мамута, има мънички като плъхове, има силни, има слаби.