Едни тичат бързо като антилопи, други плават като риби, трети летят като птици, четвърти са неподвижни като камък. И всичките шумят. Ядат скали или черния земен сок. Когато бодърствуват, е страшно да се доближиш до тях, толкова са свирепи. Но когато спят, нищо не чуват. Тогава с тях можеш да правиш каквото си щеш. Един човек пред очите ми изкорми такава спяща машина. Но тия зверове са много хитри и умни. Те носят на хората ручеите в пещерите им, за да не изпитват людете жажда. Отделят светлината на огъня от жарта на въглените и също им я носят в жилищата. Изкопават от земята корени, събират за човека плодове. Подчинили са всички други животни и ги държат в плен, за да хранят хората с тях. Те возят в утробата си хората не само по земята, но и във въздуха…

— Че аз какво казвах! — Олла тържествуващо изгледа съплеменниците си. — Ние, хората, сме по-силни от всички живи твари, защото имаме ум. Така е било и така — виждате! — ще бъде!

— Не, Олла — лицето на Увак стана печално. — Тъкмо обратното. Не нашите потомци владеят каменните зверове, а каменните зверове, машините, владеят тях.

— Но ти сам каза, че…

— Вярно. Но не споменах веднага за коварството на машините. Ето, всички ние сега седим край огъня. Ловът беше сполучлив, нали?

— Сполучлив беше.

— Стомасите ни са сити, нали?

— Сити са.

— Месото е достатъчно, нали?

— Достатъчно е.

— А какво правим ние, когато стомасите ни са сити, месото е достатъчно и огънят весело пращи? Ние спим, развличаме се, пеем, рисуваме, измисляме приказки, украсяваме дрехите си. Кой може да ни застави да работим ден след ден, непрекъснато, когато няма нужда? Никой! А нашите потомци не ги питат „искаш ли да работиш, или не“. Те и със сити стомаси работят. Те служат на машините!

Стана много тихо, толкова тихо, че се чуваха капките в дъното на пещерата. Увак с умиление плъзна поглед по опушените сводове, по нишите с купища кожени завивки, по огъня и по мъдрите лица на своите съплеменници и тежко въздъхна.