Тъмните ивици сякаш теглеха като здраво опънати въжета облака надолу и на север. Това ставаше извънредно бързо. Колкото повече облакът се приближаваше към земята, толкова по-ясно се виждаше, как от земята се заиздига нагоре отначало някаква прозрачна маса, която бързо потъмняваше; в долната си част тя беше широка, а нагоре изтъняваше; въртеше се около себе си, а горната й част, която се размахваше като опашка, постоянно се опитваше да достигне облака. Облакът се спускаше все по-ниско, като се разширяваше в горната си част, а долната също така образуваше изтънена част като опашка. Двете «опашки» се търсеха една друга и накрая се намериха. Когато се допряха, отначало изглеждаше, че облакът ще бъде бързо повлечен към земята. Но той се задържа във въздуха и образува заедно с вихрушката една бясно въртяща се около собствената си ос двойна фуния, чиито върхове бяха съединени в средата, докато двата широки края опираха в земята и високо във въздуха; диаметърът им беше може би петдесет метра.

Тъй като в околността се намираха само ниски храсти, ние можехме да наблюдаваме това страшно природно явление почти в цялата му височина. Смерчът се въртеше и се придвижваше много бързо напред — право срещу нас. А въздухът наоколо беше абсолютно неподвижен. Внезапно бе станало толкова задушно, че от всички пори на кожата ни се стичаше пот.

— Малкият Елен беше прав — казах аз. — Касае се за живота ни. Бързо, Уил, да се спасяваме заедно с жената!

— Но как и къде? — попита той изплашен.

— На конете!

— Но нали не знаем накъде да тръгнем!

— Наистина, смерчът е своенравен в посоката на движението си, но щом забележим, че променя посоката си и ние ще трябва да променим нашата. Може би реката ще го задържи и той изобщо няма да се прехвърли на тази страна. Изкарай крантата на Ролинз пред оградата! Ще отскоча да взема жената!

Тя стоеше край огнището, без да подозира нещо за застрашаващата я опасност. Като й съобщих какво става навън, тя едва не припадна. Взех я на ръце и я изнесох пред къщата. Уил току-що се задаваше с крантата.