— Това животно се инати — извика той. — Аз ще го яхна; не е оседлана и ще хвърли жената на земята още при първата крачка. А нея я вдигни на моя кон! Бързо, бързо!

Той скочи на гърба на стария кон и го подкара в галоп.

— Можете ли да яздите? — попитах жената.

— Не толкова добре, колкото е необходимо сега — завайка се тя.

— Тогава ще ви взема при мене.

Метнах се на коня на Уил, който можеше да носи двама души по-лесно отколкото моят окуцял мустанг, издърпах разтрепераната жена върху коня, така че легна напреко пред мене, сграбчих юздите на моя инвалид и последвах препускащия пред мен Солтърз.

Всичко това се разви толкова бързо, че откакто бяхме забелязали смерча до този миг беше изминало малко повече време от една минута. Положението ми не беше удобно. С дясната си ръка трябваше да придържам жената, а с лявата да управлявам коня на Уил и да водя моя за юздата. Но успях да се справя. След като бяхме изминали значително разстояние, извиках на Уил да спре. Той ме послуша и ние се огледахме назад.

Смерчът почти беше достигнал реката. Вече не се виждаше никакъв облак. Смерчът представляваше едно страшно чудовище, прилично по формата си на някакъв великански пясъчен часовник, в който се въртяха и подхвърляха изкоренени дървета, камъни, грамадни чимове и няколко коли пясък — това беше едно страховито тъмно чудовище.

В този момент смерчът достигна брега. Ще се спре ли, ще се прехвърли ли на другия бряг, нагоре ли ще тръгне, или надолу — или може би ще изчезне? Такива въпроси се въртяха в главите ни. Човек, който попадне в района на неговото действие, е положително загубен. От това подхвърляне на такава височина и от това въртене той сигурно ще се задуши, ако преди това не бъде запокитен със страшна сила на земята, или не бъде смачкан от въртящите се из въздуха тежки маси.