— От какво се оплаквате?

Болният човек не можа да отвърне веднага, само облиза с безцветния език тънките си устни.

— Умирам — отвърна накрая и сякаш се усмихна.

— Глупости, ние ще оправим работата, господин…?

— Бледен, за да съответства на цвета на лицето ми. Би трябвало да съм бледен.

— Господин Бледен — промърмори лекарят. Беше най-студената китка, която някога бе докосвал в живота си. Беше като на маркиран труп, който си извадил в болничната морга. Бе толкова изтощен, че докторът усещаше собствения си пулс в пръстите на ръката си.

— Положението е лошо, нали? — попита господин Бледен.

Лекарят не отвърна нищо, извади сребърен стетоскоп и започна да прислушва оголените гърди на умиращия.

В стетоскопа се чуваше слаба глъчка, някакъв симптом на много неща, подлежащи на размишление. Изглеждаше като изпълнени със съжаление стенания, вместо сърцебиене, като безмълвно крещене на милиони гласове или на тъмен вятър духащ в непрогледно пространство — студени звуци в лишения от топлина гръден кош, които влизаха в ушите на доктора и преминаваха през сърцето му, докато той ги слушаше между два негови удара.

— Аз бях прав, така ли е? — каза господин Бледен.

— Може би ще ми разкажете… — кимна лекарят.

— Каква е причината ли? — затвори господин Бледен очи и се усмихна с обезцветените си устни. — Нямам никаква храна. Умирам от глад.

— Можем да ви я донесем.

— Не, не ме разбирате — въздъхна човекът. — Аз просто станах такъв след като стъпих на борда на кораба. Само до преди няколко минути бях напълно здрав.

— Изпада в делириум — обърна се доктора към дежурния.

— Не — отрече господин Бледен. — Грешите.

— Какво става тук? — произнесе нов глас и капитанът влезе в каютата. — Здрасти, кой е този? Не съм повикал…

— Ще ви спестя грижите — каза болният. — Не фигурирам в списъка на пасажерите. Току-що пристигнах на борда на кораба.

— Няма как да сте го направили. Ние сме отдалечени на десет милиона мили от Земята.