— Почти нямаше да го направя — рече господин Бледен. — Използвах цялата си енергия, за да ви хвана. Ако бяхте още малко по-далече…

— Просто и ясно, пътник без билет — каза капитанът. — И без съмнение подпийнал.

— По-скоро твърде болен човек — възрази лекарят. — Не трябва да се помръдва. Аз ще направя основни изследвания…

— Няма да откриете нищо — произнесе тихо господин Бледен, както си лежеше бял и дълъг в койката. — Освен, че се нуждая от храна — добави той.

— Ще видим какво ще направим — отвърна докторът и нави ръкавите си нагоре.

Мина един час. Той отново се върна и седна на магнитния стол. Изглеждаше изпотен.

— Излязохте прав — каза. — С вас не се е случило нищо лошо, освен факта, че умирате от глад. Как сте успели да го постигнете при такава богата цивилизация като нашата?

— Ооо, ще бъдете изненадан — рече студеният слаб и бял като платно човек, а гласът му се разнесе из каютата като лек бриз. — Взеха храната ми преди около час, беше моя собствена грешка, която ще разберете в течение на няколко минути. Виждате ли, аз съм много стар. Някой казва, че съм на милион години, друг на билион. Изгубих им броя, бях твърде зает, за да ги преброявам.

„Луд е — помисли лекарят. — Напълно луд“.

Господин Бледен се усмихна, сякаш бе дочул мисълта му. Поклати уморено глава и черните му зеници проблеснаха.

— Не, не, съвсем не — възрази той. — Стар съм, много стар. И глуповат. Земята бе моя, аз бях собственика й. Пазех я за себе си. Аз я възпитавах, дори и тя ме възпитаваше. В продължение на билиони години добре си живеех там. А сега съм тук, в името на тъмнината и също умирам. Никога не съм мислил, че ще умра или ще бъда убит, като някой друг. Но сега знам какво представлява страхът от смъртта. След билиони години узнах уплахата, представляваща въпроса „какво ще представлява света без мен?“

— Вие само си почивайте, ние ще ви оправим.