— Не, не и не. Нищо не можете да направите. Работата е, че твърде оптимистично съм гледал на възможностите си. Живеех както ми харесваше. Започвах войни и ги спирах. Но този път стигнах много далече и предизвиках самоубийство, да, направих го. Отидете до левия борд и погледнете навън — посочи господин Бледен с треперещи пръсти, а устните и тялото му също трепереха. — Погледнете навън! Кажете ми какво виждате!

— Земята. Оттатък се намира Земята.

— Тогава изчакайте за момент — каза господин Бледен.

И докторът започна да чака.

— Сега — рече тихо болният. — Трябва да се случи СЕГА.

Сляп огън изпълни небето.

— Господи, Боже мой, това е ужасно — извика лекарят.

— Какво видяхте?

— Земята! Обхваната е от пожар. Тя гори!

— Да — потвърди господин Бледен. Пожарът напираше в космоса с кипящи синьожълти пламъци. Земята се бе пръснала на хиляди парчета, които хвърчаха като искри в нищото.

— Видя ли? — попита господин Бледен.

— Боже Господи, Боже Господи — рече докторът, после се олюля и се смъкна до левия борд, забивайки нокти в гърдите и лицето си. Започна да плаче като дете.

— Виждаш ли какъв глупак бях? — каза господин Бледен. — Твърде късно е. Дойдох твърде късно. Мисля си що за празник, що за угощение. И сега всичко свърши.

Докторът се плъзна по бордовата стена и седна на пода, все още плачеше. Корабът се придвижваше, в пространството. Някъде долу по коридорите слабо се чуваха стъпки на тичащи хора, уплашени гласове и още повече плач.

Болният мъж лежеше мълчешком в койката си, клатеше глава назад-напред и преглъщаше конвулсивно. След около пет минутно треперене и плачене, лекарят успя да се вземе в ръце, да се довлече до стола и да седне на него. Погледна към съвсем измършавелия и като че ли станал по-дълъг господин Бледен, който лежеше в койката почти фосфоресциращ, и усети миризмата на нещо много старо, студено и мъртво идваща от него.

— Сега видяхте ли го? — попита господин Бледен. — Не го исках по този начин.