— Изгубили сте разсъдъка си — констатира той.

— Аз ли? Погледнете отново какво е останало от Земята.

— Не желая да ви слушам.

— Трябва да ми помогнете и е нужно да го направите бързо. Нуждая се от капитана, той трябва да е първи. Необходимо е да го повикате за преливане на кръв. След това останалите пасажери, един по един, но само до границата, която ще ме съхрани жив. Дори може би трябва да повикате вашата жена. Самият вие не желаете да живеете вечно, така ли е? Това ще се случи, ако умра.

— Вие бълнувате.

— Осмелявате ли се да го кажете? Може ли да пропуснете тази възможност? Ако умра, всички ще станете безсмъртни. А това е, което човекът винаги е желал, нали? Да живее вечно. Но мога да кажа на вас, че това е лудост, която те принуждава всеки ден да живееш с бремето на спомените! Помисли! Обмисли!

С гръб към стената на каютата, потънала в сянка, докторът мислеше.

— По-добре е да ме повдигнеш от леглото — въздъхна господин Бледен. По-добре е отколкото да имаш късмета да живееш билиони години. Повярвай ми, ЗНАЯ ГО. Аз винаги бих бил радостен да умра. Почти, но не напълно. Нещо като самоопазване.

— Не вярвам — каза лекарят, застанал пред вратата.

— Не продължавай в този дух — промърмори господин Бледен. — Ще съжалявам.

— Вие лъжете.

— Не ме оставяйте да умра… — пристигна далечния му глас от едва движещите се устни. — Моля ви, не ме оставяйте да умра. Вие се нуждаете от мен. Всяко живо същество се нуждае от мен, за да си струва да изживее живота си, да прецени стойността му и да приеме неговата противоположност. Не…

Господин Бледен сега изглеждаше още по-тънък и бледен, плътта му сякаш бързо се топеше.

— Не — въздъхна той. — Не… — каза дъхът му зад втвърдените му пожълтели зъби. — Моля… — втренчиха се в тавана дълбоко хлътналите му очи.

Докторът блъсна вратата, затръшна я зад себе си и здраво я залости. После застана до нея и отново се разплака. През корабното пространство се виждаше група от хора, които се бяха втренчили в празното пространство навън — там, където някога се намираше Земята. Дочуваха се проклятия и ридания. Той несигурно тръгна като в просъница и около час скита по коридорите, докато накрая намери капитана.