— Никой да не влиза в каютата с умиращия човек — му заяви той. — Заразен е неизлечимо. Напълно е ненормален. След около час ще бъде мъртъв. Вратата на каютата трябва да се завари.

— Какво? — попита капитана. — О, да, разбира се. Ще се погрижа за това, ще го направя. Видяхте ли? Земята е изчезнала.

— Да, видях.

Те сковано се отдалечиха един от друг. Докторът слезе надолу и влезе в неговата каюта. Жена му сякаш не го позна, докато не я прегърна.

— Не плачи — каза той. — Не плачи, моля те, не плачи.

Раменете й се тресяха. Тялото й трепереше, очите й бяха затворени. Докторът я притисна здраво в прегръдките си и това продължи с часове.

— Не плачи — повтори отново по едно време. — Мисли за нещо друго. Забрави за Земята. Помисли за Марс и за бъдещето.

Те се облегнаха на столовете си с отсъстващи лица. Той запали цигара, подаде й я и запали друга за себе си.

— Ще ти хареса ли да бъдем женени през следващите десет милиона години?

— Ооо, разбира се — възкликна тя и пламенно хвана ръката му. — Би ми харесало извънредно много!

— Наистина ли? Попита докторът.