Щрак-щрак-щрак-щрак.

Изчислителна машина затрака като метроном. Пет, шест, седем, осем, девет. Девет души! Печатащото устройство моментално избълва посланието на лента, която се плъзна надолу и изчезна.

Щрак-щрак-щрак-щрак.

Градът зачака меките стъпки на каучуковите им подметки.

Огромните ноздри отново се разшириха.

Миризма на масло. В градския въздух от вървящите хора се разнасяха съвсем слаби миризми, поемаха се от огромния Нос и се разпадаха на спомени за мляко, сирене, сладолед и масло, за изпаренията на млечното производство.

Щрак-щрак.

— Внимателно, момчета!

— Джоунс, извади оръжието си. Не се прави на глупак!

— Градът е мъртъв, какво страшно има?

— Не може да си сигурен.

От лаещите звуци се събудиха Ушите. След векове слушане на слаби тихи ветрове, на капещи от дърветата листа и бавно растяща трева под топящия се сняг, Ушите се смазаха и активираха огромни опънати тъпанчета, способни да чуят ударите на сърцата на натрапниците и шумове, деликатни като трептенето на крилото на комар. Ушите заслушаха, а Носът пълнеше огромни камери с миризми.

Потенето на уплашените мъже се засили. Под мишниците им се появиха островчета пот, държащите оръжията длани станаха мокри и хлъзгави.

Носът пое и подуши аромата като дегустатор, преценяващ стара реколта.

Щрак-щрак-щрак-щрак.

Информацията се въртеше по паралелни ленти. Изпотяване; хлориди толкова и толкова процента; сулфати толкова и толкова; пикочен азот, амоняк, следователно: креатинин, захар, млечна киселина, най-после!

Зазвъняха звънци. Изскочиха малки разчети.

Носът тихо изсумтя, изпускайки опитания въздух. Огромните Уши слушаха:

— Мисля, че е по-добре да се връщаме на кораба, капитане.

— Тук аз давам заповедите, Смит!

— Да, сър.

— Хей, вие там! Патрул! Виждате ли нещо?