— Нищо, сър. Изглежда, е мъртъв от много време!
— Виждаш ли, Смит? Няма нищо страшно.
— Не ми харесва. Не зная защо. Да ви се е случвало да отивате за първи път някъде и да изпитате чувството, че вече сте виждали това място? Е, този град ми се струва прекалено познат.
— Глупости. Тази планетна система е на милиарди мили от Земята; не е възможно да сме стъпвали тук преди. Нашият кораб е единственият в радиус една светлинна година.
— И въпреки това имам това чувство, сър. Мисля, че трябва да се махаме.
Стъпките замряха. В неподвижния въздух се чуваше единствено дишането на натрапниците.
Ухото чу и се задейства. Завъртяха се ротори, течности проблеснаха в малки поточета през клапи и тръбички. Формула и смес — едното следваше другото. Няколко мига по-късно в отговор на призивите на Ухото и Носа от гигантските отвори в градските стени към натрапниците се понесе свежа пара.
— Усещаш ли това, Смит? А-ах. Зелена трева. Да си помирисвал някога нещо по-хубаво? Бога ми, готов съм да си остана тук и да се наслаждавам.
Невидим хлорофил полъхна сред стоящите мъже.
— А-ах!
Стъпките продължиха.
— Няма нищо лошо в това, нали, Смит? Хайде!
Ухото и Носът се отпуснаха съвсем мъничко. Ответната мярка бе успяла. Пионките продължаваха напред.
Сега от мъглата се показаха заоблачените Очи на града.
— Капитане, прозорците!
— Какво има?
— Прозорците на онази къща. Ето там! Видях ги да се движат!
— А аз не ги видях.
— Преместиха се. Смениха цвета си. От тъмен на светъл.
— Приличат ми на най-обикновени квадратни прозорци.
Размазаните обекти се фокусираха. В механичните клисури на града се задвижиха смазани валове, в езерца от зелено машинно масло се спуснаха противотежести. Рамките се огънаха. Прозорците проблеснаха.
Долу по улицата вървяха двамата от патрула, следвани на безопасно разстояние от останалите седмина. Униформите им бяха бели, лицата — тъй розови, сякаш бяха получили плесници; очите им се синееха. Вървяха изправени на задните си крака и носеха метални оръжия. Краката им бяха обути. Бяха от мъжки пол, с очи, уши, уста, носове.