— Смит, върни се!

Бързо. Над червената маса с проснатото изкормено тяло на капитана други ръце заработиха мълниеносно. Във влажната вътрешност бяха положени органи от мед, месинг, сребро, алуминий, гума и коприна; паяци изтъкаха златна паяжина и я вплетоха в кожата; бе добавено сърце, а в черепната кутия бе положен платинен мозък, който бръмчеше и изхвърляше мънички искри син пламък; жици бяха прокарани към ръцете и краката. За миг тялото бе зашито, разрезите — запълнени и излекувани, гърлото, гърдите и главата изглеждаха съвършени и непокътнати.

Капитанът седна и протегна ръцете си.

— Спрете!

Отново се появи на улицата, вдигна оръжието си и стреля.

Смит рухна с куршум в сърцето.

Останалите се обърнаха.

Капитанът тичаше към тях.

— Ама че глупак! Да се уплаши от един град!

Хората погледнаха тялото на Смит на калдъръма.

Погледнаха капитана си и очите им се разшириха, после се присвиха.

— Чуйте — каза капитанът. — Имам да ви кажа нещо важно.

Сега градът, който ги бе претеглил, вкусил и помирисал, който бе прибягнал до всичките си способности с изключение на една, се приготви да използва и нея — способността да говори. Не приказваше с яростта и враждебността на масивни стени или кули, нито пък с грамадата на павираните булеварди и натъпканите с машинарии крепости. Говореше със спокойния тих глас на един човек.

— Вече не съм ваш капитан — каза той. — Не съм и човек.

Хората отстъпиха.

— Аз съм градът — каза той и се усмихна. — Чаках двеста века. Очаквах завръщането на синовете на синовете на други синове.

— Капитане, сър!

— Оставете ме да продължа. Кой ме построи? Мен, града? Построиха ме онези, които умряха.