Старата раса, която някога живееше тук. Народът, който земните хора оставиха да измре от ужасна болест, от нещо като проказа, за която нямаше лек. И онзи древен народ, мечтаейки за деня, в който земните хора ще се завърнат, построи този град. И го кръсти Възмездие, на Планетата на Мрака, край брега на Морето на Вековете, до Планините на Мъртвите. Наистина поетично. Този град трябваше да бъде като везни, лакмус, антена, която да провери всички бъдещи космически пътешественици. За двадесет хиляди години тук кацнаха само два други кораба. Единият бе от далечна галактика на име Еннт; съществата в него бяха проверени, претеглени, намерени за неотговарящи на критериите и пуснати живи и невредими. Същото стана и с посетителите от втория кораб. А днес! Най-сетне се появихте! Отмъщението ще бъде изпълнено до най-малката подробност. Онзи народ е мъртъв от двеста столетия, но остави след себе си град, който да ви посрещне с добре дошли.

— Капитане, сър, не сте добре. Сър, може би е по-добре да се върнем на кораба.

Градът се разтърси.

Паважът се отвори и хората полетяха с писък надолу. Докато падаха, видяха очакващите ги ярки остриета. Мина известно време. После някой се обади.

— Смит?

— Тук!

— Дженсън?

— Тук!

— Джоунс, Хъчинсън, Спрингър?

— Тук!

— Тук!

— Тук!

Стояха до входа на кораба.

— Незабавно се връщаме на Земята.

— Да, сър!

Срезовете на вратовете им бяха невидими като скритите им месингови сърца, сребърни органи и фините златни нишки на нервите. От главите им се чуваше съвсем тихо електрическо бръмчене.

— Ходом, марш!

Мъжете бързо натовариха в ракетата златните бомби с болестотворни бактерии.

— Трябва да се хвърлят на Земята.

— Да, сър!

Люкът се затръшна. Ракетата се втурна в небето.

Грохотът отшумяваше, а градът оставаше да лежи край лятната ливада. Стъклените му очи помътняха. Ухото се отпусна, огромните ноздри утихнаха, улиците вече не претегляха и преценяваха, скритите машини замряха в маслените си вани.